Остават два дни свобода. Два дни, в които тишината все още ни принадлежи, а решенията изглеждат наши, макар и само привидно.
След тях няма да има взрив, нито танкове по улиците. Ще дойде нещо по-тихо, по-възпитано и далеч по-опасно. Финансовият хомот, поставен с усмивка и обяснен като неизбежен ход.
Еврото не идва като злодей от стар мит
То пристъпва като счетоводител на съдбата, с папка под мишница и думи, които звучат разумно, докато изтриват границите на личния избор.
Свободата не изчезва изведнъж. Тя се свива, свива се още малко, докато не започнем да я наричаме „стабилност“, „сигурност“, „общо благо“.
Ще ни кажат, че така живее цивилизованият свят
Ще ни уверят, че всичко е изчислено, контролирано и за наше добро, сякаш човешкият живот е ред в електронна таблица.
Но има една истина, която не влиза в икономическите модели.
Когато загубиш правото си да грешиш сам, губиш и правото си да избираш.
На следващия ден цените ще се покачат тихо.
Заплатите ще изостанат учтиво, а страхът ще бъде преименуван на „адаптация“.
Ще работим повече, за да запазим същото
Ще мълчим повече, за да не изглеждаме неблагодарни. И най-болезненото няма да бъде бедността.
Най-болезнено ще бъде усещането, че някой друг държи пулта, а ние само гледаме екрана.
Остават два дни свобода
Два дни, в които можем поне да си спомним какво означаваше тя, преди да стане абстракция.
Не е сигурно дали можем да спрем това. Но е сигурно, че ако не го назовем, ще го приемем като природно бедствие, а не като човешко решение.
Свободата не умира с шум. Тя си тръгва тихо, когато спрем да плачем за нея. И сега някои по форумите се питат: Ако Левски и Ботев бяха живи какви щяха да ги свършат?
НП