Всички тези гръмки декларации за „етичен изкуствен интелект“, „отговорно развитие“ и „безопасност на човечеството“, които се леят от сцените на Силициевата долина, най-често са просто добре опакован PR.
Или дори по-лошо, превантивен опит за саморегулиране, за да се изпреварят тежките държавни закони.
Когато на карта са заложени милиарди долари приходи и борсова капитализация, приоритетите бързо се изясняват. Етиката като разход, а не като цел.
Отделите по безопасност и етично развитие в технологичните гиганти често са първите, които търпят съкращения. Или чиито предупреждения се пренебрегват, ако забавят пускането на нов продукт на пазара.
Принципът на надпреварата е другото зло. Нито една компания няма доброволно да се откаже от пазарно предимство заради „морални съображения“, знаеща, че конкурентът ще я изпревари на същия милиарден пазар.
Кой държи спирачката?
Ако оставим бизнеса на неговия естествен инстинкт, печалбата винаги ще побеждава етиката.
Историята показва, че корпорациите започват да се съобразяват с морални норми само тогава, когато държавните регулатори и законът опрат нож в гърлото им с непосилни глоби и правни санкции.
Защото в крайна сметка, докато философите обсъждат екзистенциалните рискове и моралните дилеми в академични кръгове, борсовите индекси на технологичните гиганти летят нагоре.
Инвеститорите не ги вълнува дали след десет години алгоритъмът ще проумее етиката, стига днес той да генерира рекордни трилиони печалба.
Регулаторите пък винаги тичат с няколко крачки зад влака, опитвайки се да затворят вратата, след като конюнктурата вече е избягала.
Така се затваря порочният кръг
Корпорациите финансират изследванията не от хуманизъм, а за да изпреварят конкурента си на всяка цена. В този свят на чист дигитален дарвинизъм романтичната представа за машина с човешка съвест звучи по-скоро като наивна приказка за лека нощ.
Истината е, че реалната заплаха не идва от някакъв злонамерен софтуерен терминатор, а от нашата собствена алчност, превърнала иновацията в оръжие за пазарно надмощие.
Когато парите диктуват правилата на еволюцията, въпросът не е дали изкуственият интелект ще ни унищожи, а дали ние самите няма да се обезличим дълго преди машините да са придобили собствено съзнание.
Като журналист, който ежедневно „разглобява“ фасадите на публичните отношения бих искал да попитам ввеки от читателите…
Смятате ли, че днешното общество има реалния механизъм да контролира тези алгоритмични монополи, или просто ще догонваме последствията след поредната криза?