Когато една нация е на кръстопът, често се вглежда в миналото. То е като огледало на отминалите времена и зарежда хората с оптимизъм. Съхраняването на частици от историята за поколения дава устойчивост за настоящето. А бъдещето може да се формулира с няколко постулата на истинските родолюбци. Преди това е редно да хвърлим поглед към очевидното. Захари Стоянов в предисловието към “Записки по българските въстания” пише: “Ние можем да изброим мнозина херои, които са посягали на живота си, както казах, които са убивали чеда и жени, които са жертвували мило и драго за известна цел и идея. Каква е била тая цел и идея? Освобождението на България изпод турското иго. Това е за нас достатъчно.”
В наши дни гласовете за разединение крещят неистово. Лъже българофили кръстосват не само страната. Те превърнаха мрежата във вулкан от страсти, манипулации и откровени неистини. Дали имперските амбиции на Русия всъщност са водели генералите от Москва? И че Александър II, известен с либералните реформи, които извършва в руското общество, е истина позабравена от нас. Най-значима сред тях е отмяната на крепостничеството през 1861 г., която му донася прозвището Цар Освободител. Ние пък добавяме към титлата нашето избавление от османското робство. То от своя страна не било чисто робство, а владичество. Ето ви чиста проба “фейк нюз”. Ако психолозите и социалните антрополози търсят корените на това явление в нас самите, то има и други гласове.
Младите хора все по-често дават урок на нас големите, как се защитава честта на България. Олимпиади, състезания и международни ученически прояви окичват гърдите на талантливите наследници на Левски, Ботев, Каблешков, Бенковски и хилядите опълченци мъченици. Сънародниците ни в чужбина забравят за всичко, което разединява и гордо носят българското знаме като символ на различност. Точно тя прави отликата от останалите народи. Националният трибагреник оцветява красивите лица на момчета и момичета по стадиони и зали. А възгласа “Българи юнаци” няма аналог в цял свят. Думата ми е за традиция, която е закодираната в кръвта и клетките на българина.
Националното самочувствие и самосъзнание са елементи от първостепенно значение за всички нас. Тези понятия нееднократно бяха подлагани под въпрос от съмнителни ментори и чужди внушения. Не бих искал да влизам в спор с десетките глашатаи на всемирната неолиберална линия на поведение. Знам само, че ако на края на света чуя българска реч, ще се зарадвам от сърце. Сигурен съм – това се е случвало на хиляди нашенци в чужбина. Преди години, в жарък ден онемях от изнанада. Влизам в едно магазинче за минерална вода далеч от родината. Обръщам се към продавачката на английски. Усмихнатата жена ме изслуша внимателно. Връща ми монета и казва – “Заповядайте”. Щях да изтърва бутилката от почуда. И като настана една приятна суматоха – четвърт час приказки. Излизам от магазана и разказвам случката на моите спътници. Те са засмяха и сочат мартеницата на лявата ми ръка. Ето това е силата на националната идентичност.
В любимата дестинация на част от българските девойки, Дубай, е неписано правило на националния празник всяка кола да е с флага на емирството. В Щатите знамето на Америка е превърнато в символ за превъзходство. За комшиите на юг, не искам да говоря. Там байряците са колкото и сградите. Ние понякога гледаме на празника като почивен ден. Може да се каже, че така се самовъзпитахме. Поправете ме, ако греша. Но промяната в нагласата за празника е тенденция, която носи оптимизъм. Въпреки всички диващини, въпреки дупките, въпреки тунелите-убийци и напук на политическата вакханалия, българинът носи специален код. Той се активира в най-трудните времена. Сега сме в трудни, усилни времена. Дали 3-ти март да е национален празник или не? И такъв дебат има. Моят отговор е простичък. За една обединена нация всеки ден е празник. Другото е лакардия. Дъвка с лош дъх.
Днес по-скоро искам да гледам на празника като подвиг на народ от смели мечтатели. Вдъхновители и апостоли на възраждането на вмемогъщия български дух.
НП/2017©