Когато възрастен човек започне да проявява капризи, да тропа с крак, да се цупи или да настоява на своето с упоритостта на малко дете, това често предизвиква объркване, недоумение и дори раздразнение у неговите близки.
Забелязваме как роли се разменят. Родителят се превръща в дете, а детето трябва да поеме грижата и контрола. Този поведенчески феномен обаче рядко е въпрос на „лош характер“ или прост каприз на старите години.
Зад него стоят дълбоки неврологични, психологически и социални процеси, които заслужават нашето разбиране и съчувствие.
Какво се случва?
Най-честата и същевременно медицинска причина за подобно поведение са физиологичните изменения в мозъка. С напредването на възрастта или в резултат на невродегенеративни заболявания като деменция и Алцхаймер.
Фронталните дялове на мозъка отговорни за самоконтрола, логическата мисъл, задържането на импулсите и преценката на социалните норми започват да отслабват.
Когато филтрите на мозъка се износят, човек губи способността си да контролира реакциите си. Той реагира първосигнално, точно както едно малко дете, което все още не е развило тези механизми.
Страхът от непознатото, объркването в нова обстановка и паметта, която с времето се връща към най-ранните години от живота, също играят ключова роля.
Психологическият аспект е не по-малко важен
Остаряването е свързано с поредица от тежки загуби на професионална реализация, на близки приятели, на физическа автономност и на пълен контрол над собствения живот.
Когато възрастният човек усети, че губи почва под краката си и че светът около него става твърде бърз и неразбираем, регресията се превръща в несъзнателен защитен механизъм.
Поведението на дете е начин да се потърси сигурност, внимание и защита.
Когато не могат да изразят болката, безпокойството или уязвимостта си чрез рационален диалог, те го правят по единствения останал им достъпен емоционален език – чрез плач, настояване или демонстративна обидчивост.
Не бива да забравяме и ролята на околната среда
Често самите ние, без да искаме, подхранваме това поведение.
Обществото и близките понякога третират възрастните хора като неспособни да взимат решения, лишавайки ги от правото на избор дори за дребни неща като какво да облекат или какво да ядат.
Когато към един възрастен човек се подхожда с постоянно покровителствено или инфантилизиращо отношение, той неизбежно започва да отговаря на тези очаквания.
Възниква порочен кръг,
в който липсата на самостоятелност ражда инфантилност. Справянето с това състояние изисква не борба срещу „детските“ прояви, а изключително търпение и опит да се разгледа ситуацията от гледна точка на човека срещу нас.
Когато видим зад каприза страх, а зад упоритостта безпомощност, подходът ни естествено се променя.
Вместо да се караме или да спорим логически с човек, чиято когнитивна реалност е различна, е много по-продуктивно да му предложим успокоение, сигурност и разбиране.
Грижата за възрастните хора е тест за нашата собствена зрялост да им дадем нужното достойнство, дори когато те самите забравят как да го поискат.