Окултното учение на уицраорите. Обуздаване и възможност за просветление

автор: Игор Потапов

** Уицраор е мистично окултно учение на Данаил Андреев. Резултатът от дейността на уицраорите в нашия свят е повишаване на силата на държавната власт.

София – хотел “Хемус”, зала “Преслав”

12 октомври 2024 г.

Как да управляваме успеха с НЛП похвати

Курс на Стойчо Керев

Заявете участие

Метаисторическата задача на Провиденциалните сили по отношение на демоничните сили може накратко да се формулира като три основни етапа: 1) обуздаване 2) обръщане и 3) просветление (Розата на света 2.3.45). Тази задача е обща, но ще се опитаме да я конкретизираме по отношение на демоните на великодържавието на метакултурите, на уицраорите, като са опираме на сведенията от произведенията на Даниил Андреев „Розата на света” и „Желязната мистерия”. Да анализираме по-подробно задачите и особеностите на всеки от тези 3 основни етапа:

Обуздаване на уицраора

През последните векове (до средата на ХХ век), обуздаването на уицраора предполагало най-вече ограничаването на тираничните тенденции на уицраора:

“ И така, в навечерието на XX век демиургът Яросвет продължавал едновременната борба срещу стария Жругр и срещу трите негови рожби. Но тази борба имала за цел тяхното обуздаване, тяхното ограничаване, а не унищожаване на целия им род;“ (РМ 11.1.18)

В историко-политическо тълкувание този тип метаисторическо противопоставяне на ХIХ-ХХ векове най-често ни е представяно като опити на реформаторската обществена дейност и противопоставянето на тях от страна на бюрократичния държавен апарат. И Русия, и всемирното съобщество, в това време преживявали период на формиране на най-мощните тоталитарни държави, съпровождащи се с погазването на човешкото достойнство от държавата, с борба за възстановяване на това погазено достойнство пред лицето на държавата. В дадения контекст да обърнем внимание на ситуацията в Северо-западната метакултура, където на Демиурга на метакултурата се налагало да противостои едновременно на няколко уицраора: „Крайно твърдо състояние на държавност. Деспотична държава-колос. Тирания на демона на великодържавието. Непокътнатост на етерното въплъщение на Колективната Душа, но крайно стесняване на нейната свобода на действие, тоест нейният плен сред отломките на държавността. В края на този стадий, а понякога и по-рано, демиургът снема своята санкция от демона на държавността.

Примери: великите империи-тирани, Асирия, Картаген, Рим, Багдад, империите на Чингиз-хан, Тамерлан, Испания от XVI век, Британия от XVIII-XIX векове, империята на Наполеон, държавата на Хитлер и т.н.“ (РМ 7.1.51)

През 18 и първата половина на 20 век на демиурга на Северо-запада се налагало да се бори с тиранията на различните демони на великодържавието, при което нажежаването на тази борба било не по-малко, отколкото в Руската метакултура, а някои последствия били даже значително по-тежки. Така например, Даниил Андреев казва: „Но в това столетие (XIX в.– И.П.) вторият германски уицраор станал толкова силен, че пленът на тази Колективна Душа (Колективната Душа на Германия – И.П.) в една от цитаделите на Мудгабр се превърнал в почти пълно поробване на нейната воля и демиургът встъпил в съюз с друга Велика Сестра – Колективната Душа на Англия.” (РМ 6.1.15)

Но положението на самата Колективна Душа на Англия през 19 век също било тежко – та нали метаисторическата ситуация в Британия на 19 век Даниил Андреев характеризира като тирания на демона на великодържавието. Каква метаисторическа съдба постигнала Колективната Душа на Германия по-късно, при смяната на 2-рия германски уицраор от 3-тия, възнамеряващ да разпространи своята тирания вече над целия свят? За това Даниил Андреев не ни говори, но метаисторическата ситуация по времената на руския трети Жругр и положението на Навна, се описва от него все пак не в толкова категорични изрази, както приведените по-горе думи за почти пълно поробване на волята на Колективната Душа на Германия.

Отсъствието на видимите проявления на уицраорналните тиранични тенденции в съвременното на нас време изобщо не отменя противостоянието на Провиденциалните сили на метакултурата и уицраора, но го видоизменя. Това се обяснява с изменение на стратегиите на планетарния демон, когато агресивността на уицраорите повече не се поощрява от висшата инфернална йерархия. Такава е новата стратегия, която осъществява експанзията на либерално-космополитическите „ценности” под флага на разпространяването на „демокрациите” и „свободата” и поради това е принудена да се откаже от външно непривлекателните форми на политически репресии и тотална цензура.

Няма никакви основания да се предполага, че самата агресивна природа на уицраорите някак особено се е изменила за времето след написването на „Розата на света”, та нали описвайки метаисторическата ситуация през 1957 година Даниил Андреев казвал: „Но да го унищожи, тоест да го хвърли в Уппум, не трябвало – той все още можел да потрябва, а освен това, неговата гибел нямало да бъде допусната от иерархиите на Светлината, тъй като без него телесната цялостност на Руската метакултура би била унищожена от уицраорите на Запада за няколко дни.”

Ето така, „за няколко дни”, и никаква държава в Енроф вече нямаше да съществува, подобни действия на уицраорите могат да бъдат отнесени изцяло за сметка на тяхната собствена агресивност.

Едновременно с ограничаването на тираничните тенденции на дейността на Провиденциалните сили по обуздаването на уицраора е насочена към предотвратяването на такива негови действия, които биха могли да представляват заплаха както за развитието на метакултурата, така и за изпълненяването от нея на задачи в рамките на общопланетарните провиденциални планове. Като правило, дадените задачи се изпълняват от Провиденциалните сили на съответната метакултура:

„Важно било това, че възможността за световна революция и преход към световна тирания станала най-актуалната заплаха на деня и че демиургът и Синклитът на Русия, очертавайки около новия руски уицраор неизличим ореол от светлина, заобиколили го със стената на Провиденциалните сили, предотвратили, или поне отложили, тази заплаха.“ (РМ 11.1.30)

Но през 20 век имало и по-сложни метаисторически ситуации, изискващи за обуздаване на уицраорите едновременното участие на Провиденциалните сили на няколко метакултури едновременно: “ Той бил безмълвен и безсилен свидетел на една от най-жестоките отвъдни битки. Демиурзите на Русия, Китай, Махаяна, Индомалайската метакултура и двете метакултури на Запада се сражавали с Жругр и с Лай-Чжо, неговия нов съюзник – странната рожба на два уицраора, руския и китайския. Уицраорите не били унищожени, но тяхната експанзия спряла. Около тях бил очертан неразрушим кръг.“ (РМ 11.3.118)

Даденият тип противопоставяне стана най-актуален в съвремието ни, когато експанзията на носителя на демоничните санкции – уицраора на САЩ, се осъществява под флага на „демокрацията” и „свободата”. Насаждана с помощта на тази нова стратегия обществена атмосфера с утилитарно-потребителска настройка, макар и не враждебна на външните проявления на духовността в човека, но формира в масов мащаб такива мотивационни стандарти, които напълно изключват духовността от сферата на обществения и личен живот на преобладаващото мнозинство от хора. Прогресиращо снижаване на нивото на духовността в обществото води до установяването в него на тотална власт на парите, когато парите стават средство за управление не само на икономиката, но и на всички, без изключение сфери от обществения живот, средство за управление на хората. Декларираната свобода и демокрация фактически се превръщат в своеобразен деспотизъм – в паричен тоталитаризъм.

Метаисторическата специфика на настоящия момент е в това, че в насаждането на режима на глобалния паричен тоталитаризъм днес участват всички съществуващи уицраори на всички метакултури. Поради това обуздаването на уицраорите на метакултурите от Провиденциалните сили днес може да приемат различни, в сравнение с преди, историко-политически форми – под формата не толкова на тази дейност, която ни е известна като политическа борба за „правата на човека”, колкото чрез предотвратяване на държавната политика по насаждането на либерално-космополитически лъжеценности и чрез отстояване на алтернативите на обединяването на света на бездуховна основа.

Обръщане на уицраорите

Обръщането е процес на оттеглянето на уицраора от демоничния стан. Съгласно сведенията от „Розата на света” в края на 50-те години на ХХ-век е съществувала възможност за обръщане на новоиндийския и новогерманския уицраори, при което възможността за бъдещо оттегляне от демоничния стан в отношенията на новоиндийския уицраор се разглеждали от Даниил Андреев като по-вероятни, отколкото по отношение на новогерманския: „Укурмия – новогерманският уицраор, породен след разгрома на Третия райх и гибелта на старата династия на уицраорите. Северозападният демиург бил принуден да повтори съдбовната стъпка, тъй като друг изход нямало. Новият уицраор е по-малко свиреп от своя предшественик; полагат се нечувани усилия, за да бъде инспириран той от много високите светове на Светлината. Пред него за пръв път се открива – за пръв път пред уицраорите, възможност за възходящ път и в неговия облик има нещо царствено, дори – лъвско“ (РМ 4.3.34)

Но този уицраор – неговото име е Авардал – от самото начало се инволтирал от много високи светове на Светлината с такава сила, че се откривала даже известна надежда за необичаен акт – за неговото бъдещо отпадане от демоничния стан. Нещо сходно ставало и с Укурмия – младия уицраор на Западна Германия, но „светлите слоеве, надстоящи над Индия, били по-древни и несравнено по-силни.“ (РМ 11.4.37)

Трябва веднага да уточним, че оттеглянето на уицраора от демоничния стан подразбира не само потенциалните възможности, но и конкретна метаисторическа ситуация, например такава: “ Дейността на Авардал се контролирала от демиурга и Колективната Душа на Индия “ (РМ 11.4.37), а също и нейното отражение в историко-политическите процеси на Енроф. Ако държавността в Енроф, зад която стои уицраор, се движи, освен другото, в общото русло за реализация на инферналните планове, макар и да не се превръща при това в тирания, а оставайки демокрация, то да се говори за оттегляне от демоничния стан на стоящия за дадената държавност уицраор ние просто нямаме никакви основания.

В статията „Индийската държавност на 40-те – 60-те” аз вече накратко засегнах разглеждането на някои основни, от моята гледна точка, моменти от развитието на държавността на Индия за дадения период, които позволява да се направи извода, че в течение на 20 години индийската държавност е вървяла по самостоятелен и самобитен път на развитие, представяйки пред света такова политическо движение като неутрализъм, станало в това време най-мощна политическа сила, обединяваща държавите на Азия, Европа, Африка, а самата Индия, която била общопризнат лидер на това движение, следвала по пътя на ненасилие и неприсъединяване. Понататък, а именно в края на 60-те години, Индия сменила вектора на своето политичаско развитие, оставяйки политиката на неприсъединяване и включвайки се в ядрената надпревара във въоръжаването. Към днешния ден Индия, както и всички останали страни, върви по пътя на форсираното развитие на пазарната икономика, претендирайки на стратегическо партньорство със САЩ, тоест наред с всички участва в построяването на либерално-космополитически миропорядък има определени нюанси, отделящия от, да допуснем, Англия (по израза на Де Гол – троянски кон на САЩ в Европа), но това са вече тънкости, които не влияят на вектора на пътя избран от Индия.

Всички тези историко-политически факти не ни позволяват да говорим за оттегляне на новоиндийския уицраор от демоничния стан, а напротив за следване на него в общото русло на планетарните инфернални планове. Оттеглянето било възможно, но не станало – по силата на причини, които са ни все още непонятни.

По отношение на новогерманския уицраор Укурмия остава само да повторим след Даниил Андреев: „Нещо сходно ставало и с Укурмия – младия уицраор на Западна Германия, но светлите слоеве, надстоящи над Индия, били по-древни и несравнено по-силни.“

В края на 50те години Даниил Андреев говорел за оттеглянето на Укурмия от демоничния стан като за възможност, но развитието на ситуацията през 60-те години показало, че тези възможности също не станали реалност. Да намерим в политико-историческите процеси на 60-те години факти, които косвено биха свидетелствали за оттеглянето на Укурмия от демоничния стан и неговия възходящ етически път е практически невъзможно. За разлика от Индия, Германия не станала инициатор на някакво политическо движение с етична насоченост. Явно именно в това намерил своето отражение метаисторическия факт, отбелязан от Даниил Андреев: “ светлите слоеве, надстоящи над Индия, били по-древни и несравнено по-силни..“

За разрива на съюза на Укурмия и Гагтунгр се говори в „Желязна мистерия”:

Той в призрак превърнал

повторното съединение на моя народ,

Той, с калпака свой прикриващ

една трета от страната;

Той тук, в Мудгабра мой,

вече се осмелява за парада

Да се явява в мантиите на

на героична история.

Ти си груб и твърд със мен, Гагтунгр,

много страшен уж,

Но не съм ти роб, Гагтунгр

– късам съюза наш.

Но този разрив, както виждаме, бил обусловен от разделянето на Германия и отпадането на нейната източна половина от властта на Укурмия. Санкцията на Гагтунгр, тогава (1950-56 – годините на написването на „Желязна мистерия”) се намирала на Жругр и поради това повторното съединяване на Германия не изглеждало на Укурмия възможно в съюз с Гагтунгр. Германия под властта на Жругр е нетърпима за Укурмия. Оттук и разривът с Гагтунгр.

През 1954 година Германия се сдобива с пълноправно членство в НАТО, немаловажен при това се явява факта, че Германия се задължила при това да не произвежда атомно, бактериологично и химическо оръжие, ракети с далечно действие, управляеми ракети, бомбардировачи и военни кораби, по-точно – задължила се да произвежда всичко изброено по-горе само по препоръка на Върховния главнокомандващ на НАТО и, по такъв начин, военната безопасност на Германия се оказала изцяло в ръцете на САЩ.

Но през 1957 година метаисторическата ситуация кардинално се изменя, санкцията на планетарния демон се пренася на уицраора на САЩ, чиято държавност в Енроф се явява основен гарант за безопасност на държавността на Германия. А Укурмия? Отново ли „разрушава съюза” с носителя на санкцията на планетарния демон? Не, напротив, съюзът на САЩ и Германия укрепва и става стратегически, което впоследствие се отразява негативно на плановете и на хода на обединението на Европа. Но за това – малко по-късно, сега ни се ще само да обърнем внимание на това, че основен мотив за политиката на Германия изобщо не бил търсенето на някакъв собствен път, не манифестация на висша етика в политиката (както в случая с Индия), а изключително въпрос на „източни територии”. Съюзът, или разривът, на Укурмия с планетарния демон бил обусловен съвсем не от етични въпроси, а изключително от целесъобразност за постигане на главната цел – обединяване на територията на Германия.

Явно не трябва да се отрича този факт, че без обединяване на Германия би било невъзможно пълноценното въплъщение на идеята за обединена Европа. Но каква е тази обединена Европа като демиургически замисъл, за това могат да кажат следните строфи от „Желязна мистерия“:

Като ранен лъв – европейската раса

Едва облизала кръвта от раните,

Станала, твори, колоси създава –

Сливайки четирийсет страни.

Зоркостта на германството и жарта на романството

Сливайки с широтата на славяните,

С контура на тройственото християнство

Ще обточим нашия стан.

Със страшна отговорност пред света

Отежнен е нашия Съюз:

С Божията топлина да сгреем всички бездомни,

Да се разрушат възлите на всичките окови.

Името свято няма да опозорим,

Светинята не ще предадем;

Тласък към всечовешките усилия

Ще внесем в сърцето. – Амин.

Над върха на двореца се развява необикновен флаг – емблемата на Съединените Държави на Европа. Виковете се заглушават от гърма на оркестрите, изпълняващи новия държавен химн.

Съюзът на тримата демиурзи, трите християнски свръхнарода – ето обединителната основа на демиургическия съюз на обединена Европа. Но за възможностите за подобно развитие на събитията Даниил Андреев говорел само за случая със сценариия на война, при което следва особено да обърнем внимание на това, че в „Желязна мистерия” става дума не за световна война, като инициатива на инферналните сили, а за битка на Провиденциалните и инферналните сили, при което действията на Провиденциалните сили на всички метакултури против носителя на санкцията на Гагтунгр принудително носели превантивен характер, с цел да се избегнат още по-лоши последствия, които биха могли да възникнат в случай на разпалване от третия Жругр на пълномащабна световна война. Но подобен ход на събитията станал невъзможен през 1957 година, предвид преноса на санкцията на планетарния демон на американския уицраор.

Принципен момент на развиване на демиургическия план за обединена Европа като междуметакултурно сътворчество на демиурзите, описан в „Желязна мистерия”, се явява отсъствието в държавността на Енроф (при тази ситуация, която е описана в „Желязна мистерия”) на отежняващи агресивни и тиранични уицраориални тенденции. Гибелта на уицраорите на Северозападната култура (освен на Укурмия) и Руската метакултура биха създали ситуация, в която единствено било възможно построяване на подобен тип държавност, способен устойчиво да съществува само при отсъствие на външни заплахи. Външните и вътрешните заплахи на пространствата на трите метакултури биха се контролирали от уицраора Укурмия, извършил оттегляне (при този сценарий) от демоничния стан. Агресивността на китайския уицраор Лай-Чжоя била още преди това ограничена в хода на трансфизическата битка, проведена през 1949 година:

“ Демиурзите на Русия, Китай, Махаяна, Индомалайската метакултура и двете метакултури на Запада се сражавали с Жругр и с Лай-Чжо, неговия нов съюзник – странната рожба на два уицраора, руския и китайския. Уицраорите не били унищожени, но тяхната експанзия спряла. Около тях бил очертан неразрушим кръг. Опитите на уицраорите да преминат, след известно време, отново в настъпление в шрастрите не довели до нищо, а в Енроф завършили с тригодишна война в Корея, след която се наложило да се върнат в изходно положение.“ (РМ 11.3.118)

Можела ли е подобна ситуация да се повтори, поне отчасти, в резултат от изменението на демоничните замисли през 1957 година? Във всяко едно отношение – разбира се, че не. Но да се опитаме да си представим, че в началото на 60-те години наред с неутралната политика на Индия в Енроф би започнала да се развива стратегическата политика на Германия и Франция по създаването на европейската конфедерация, дистанцираща се в своята политика както от съветската, така и от американската държавност. Можем ли да си представим, че Германия и Франция биха взели курс към създаване на общоевропейска държава, способна сама, без участието на САЩ, да гарантира своята безопасност и да придобие реална независимост от САЩ преди всичко в сферата на отбраната? Този ход на развитие не бива де се нарича празна фантазия, макар и само за това, че към подобни възгледи за европейската безопасност се придържал президентът на Франция Де Гол, а отчасти и канцлерът на Германия Аденауер. И такъв ход на развитие Бил крайно реален през януари 1963 година, когато Аденауер и Де Гол сключили договор между Франция и Германия, официално оформящ френско-германския съюз, като противовес на НАТО, на англо-американското партньорство, както и на алтернативата на американско-германското сътрудничество на 50-те години.

Ако общоевропейското обединение продължавало да се развива в даденото направление, то наред с Индия, но вече в самото сърце на Европа, би възникнала сходна политика, способна да формулира също така и етически задачи. Тук е достатъчно да се запознаем с партийната програма на Християнско-демократичния съюз на Германия от времената на Аденауер, за да видим, че християнската етика намира своето отражение в подходите на дадената програма както към външната, така и към вътрешната политика на държавата, реализирайки политиката на социалната пазарна икономика, където елементите на либералната икономика са внимателно балансирани от социалната данъчна политика, рязко ограничаваща самите възможности за прекомерно обогатяване. Наред с това де Гол не виждал общоевропейското пространство без Русия.

В допълнение към това следва също така да се кажат няколко думи и за СССР в началото на 60-те. Бурлацки, един от съветниците на Хрушчов, пише в своята книга „Руските господари от епохата на реформацията”, че при подготовката на новата програма на КПСС за ХХII конгрес, в апарата на ЦК се проработват въпроси за замяна на държавата на диктатура на пролетариата със всенародна държава, за въвеждане на местно самоуправление, а също така (!) и на поста на всенародно избираем президент. Директивите на световната революция се заменят с положения за мирно съвместно съществуване и сътрудничество с всички държави и народи.

Разбира се, даже с оглед всички споменати по-горе тенденции построяването на обединена Европа в съответствие с демиургическия замисъл би било все още много, много далеч от своето въплъщение, но развитието би вървяло в това направление. Какво не достигало, за да може политическите тенденции в началото на 60-те да преобладават? Не достигала устойчивост на тези политически процеси, не достигала политическа воля на всички участващи страни.

Преди всичко, политическа воля не достигала от страна на Германия, та нали именно по отношение на германския уицраор се прилагали „нечувани” усилия, за да бъде инспириран той от много висшите светове на Светлината”. Франкогерманският съюз така и не станал политическа реалност, не станал той и алтернатива на НАТО, нито противовес на англо-американското партньорство в Европа. По въпроса за стратегическата безопасност в Европа Франция се оказала значително по-непреклонна от Германия и през 1966 година взела едностранното решение да излезе от всички военни органи на НАТО и да отдели тези органи от своята територия. В избора между стратегическо партньорство с Франция или САЩ Германия, независимо от сключения преди няколко години съюз с Франция, твърдо застанала на позицията на САЩ. Това показва, че основна цел на германския уицраор оставало все пак обединяването на Германия, което се виждало като най-достижимо в съюза със САЩ, проблемите на стратегическата безопасност на Европа можели и да почакат.

Явно даже и „нечуваните усилия” не стигали, за да инспирират уицраора на Германия от „висшите светове на Светлината” в момента, решаващ бъдещото устройство на Европа, уицраорът на Франция проявил значително по-голяма лоялност към плановете на Провиденциалните сили, отколкото уицраорът на Германия.

По въпроса за обединяването на Европа също взела връх концепцията, предлагана не от Франция, а от Англия – не стратегическо, а икономическо обединяване на Европа при стратегическо парньорство във САЩ. Много характерен момент се явява подхода към бъдещата конституция на ЕС, от проекта на която с усилия, основно, на Франция и Германия, е отделено всяко напомняне за християнските корени на европейската култура. Това изобщо не е някакво особено политиканство, а мироглед на значителната част на левите европейски интелектуалци, смятащи, че в не по-малка степен европейските корени произхождат от юдейската или гръко-римската култура. Какво отговорили на това политиците? Френската страна се оказала напълно удовлетворена от тезисите за „правата на човека”, германската мисли повече за общото европейско икономическо пространство, в което доминира германската икономика. Особено остра критика по този въпрос постъпила от ватиканските кръгове: генералният секретар на Съвета на Конфедерацията на католическите епископи на Европа монсеньор Алдо Джордано заявил: „Ние сме много разочаровани не от това, което е написано, а от това, което не е написано в Конституцията”.

Но даже приемането на обща европейска конституция не е в състояние реално да направи ЕС субект на политическите отношения. Европейският Съюз се оказва абсолютно неспособен да провежда собствена политика, ако тя противоречи на интересите на САЩ. В състава на ЕС интересите на САЩ са представени не по-малко, а даже повече, отколкото интересите на Франция или Германия. А с времето броят на държавите-сателити на САЩ в ЕС само ще се увеличава. Също така ще се увеличава и зависимостта от САЩ в рамките на НАТО.

Но много вероятно е цялата тази пълна зависимост от САЩ в сферата на отбраната да не плаши много уицраора на Германия. НАТО стана в тази степен и негов инструмент само на територията на европейския континент. Германия е поддържала и поддържа разширяването на НАТО в Европа, Германия поддържаше военната агресия на НАТО против Югославия, не поддържаше само нахлуването в Ирак, но това вече като че ли е чисто американска сфера на влияние, до която Германия засега няма никаква работа.

Безопасността на Европа германският уицраор разбира само като връщане на Германия към границите от 1937 година. Така, независимо от официално по-рано заявения отказ от териториални претенции, от фракцията ХДС/ХСС в бундестага е създадена работна група „Северна Част на Източна Прусия”, която разработва политическите и икономическите пътища за усвояване на руската калининградска област. Не изостава от тях и парламентарната фракция Свободна демократическа партия, подготвила меморандума „Нови тенденции и сътрудничество в Прибалтийския гегион. Немската перспектива”, в която се обосновава „историческата германска отговорност по отношение на Калининградска област. Размерът на вложения германски капитал съставлява половината от целия чуждестранен капитал, вложен в областта за последните години. Важен етап от този път стана преминалото на 15 октомври 2004 година в бундестага обсъждане на въпроса, повдигнат от 70 депутата от фракцията ХДС/ХСС (засега намираща се в опозиция) за формиране на територията на Литва, Полша и Русия на нов регион – Прусия, включен в общоевропейското пространство.

Отново възниква също така дилемата, която възникна и през 60-те години: от една страна пълна зависимост от САЩ в сферата на отбраната и необходимост поне някак да се решава тази задача, от друга страна, такова лакомо парче като Прусия никак не може да се върне „в общоевропейското пространство” без поддръжката на САЩ.

С голям процент увереност може да се каже, че и този път Германия ще предпочете съюз със САЩ в търсене на пътища за собствената си независимост.

И така, оценявайки хода на политическите събития в Индия и Германия може да се направи извода, че отпадане на стоящите зад тези държави уицраори от демоническия стан не се е извършило, макар че в съответствие с метаисторическата ситуация в края на 50-те шансовете за отпадане именно на тези уицраори бяха най-големи. Отпадането от демоничния стан на подобни същества е задача с изключителна сложност за Провиденциалните сили даже на най-висшите светове на Светлината. Отпадането на поне един уицраор от демоничния стан – това е кардинално изменение на ситуацията в полза на провиденциалния план, основа за бъдещото построяване на държавността на основата на висшата етика.

Просветляване на уицраорите

За възникване, съществуване и развитие на държавността на принципите на „Розата на света” трябва да съществува поне един уицраор, оттеглил се от демоничния стан. Само в такъв случай на тази бъдеща държавност може да бъде гарантирано развитие и защита както от външна агресия, или от националистически и други подобни центробежни елементи вътре в обществото, така и от възможността за прерастване на общочовешката държавност в тирания. Понататък, когато етичният контрол над държавата стане общопризната политика, ще отпадне необходимостта даже и от този уицраор. Тогава той, първият от уицраорите, ще избегне следсмъртно падане в Уппум, но ще застане на пътя на следсмъртното просветление и възход. За това се говори в Розата на света:

„Към деня на смяната на еоните демони на великодържавната държавност вече няма да има; всички те, освен един, още значително по-рано ще паднат в Уппум и тяхното спасение ще се включи в числото на задачите за втория еон“ (РМ 12.5.29) и в “ Желязна мистерия „:

Гласът на умиращия Укурмия

Ето с какво свети моят дълъг,

постоянен,

Противоречив и горестен труд!

Ето какво ще спаси вселенската държава

От превръщането й в зловещо вместилище!..

Смърт! Приемам!

В нея има карма и възмездие.

Но уицраорът за пръв път е готов

Да се слее с хоровете на Шаданакар,

С вечното богослужение на световете.

НП©