Още с първия си дъх влизаме в свят, който сякаш е забравил кой е.
Зад нас остава една завеса, през която душата преминава, за да влезе в тялото, а с нея остава и паметта за това кои сме били.
Казват, че това е естествен процес – че забравата е необходима, за да започнем „начисто“.
Но какво, ако тази забрава не е просто естествена амнезия, а част от по-голям сценарий? Какво, ако сме програмирани да забравим, за да не открием силата си?
Идеята, че човечеството живее в състояние на духовна амнезия, не е нова
От древните учения до съвременните езотерични концепции, все по-често се говори за това, че живеем под воал на илюзия.
Ние сме заслепени от външни стимули, погълнати от материалната реалност и откъснати от вътрешната си същност.
Според някои духовни традиции, когато душата се въплъти, тя преминава през „реката на забравата“ – мястото, където знанието за миналите ѝ животи, за истинския ѝ произход и мисия се заличава.
Но защо?
Този въпрос ни води до една по-дълбока и неудобна тема – има ли сили, които се възползват от нашата забрава?
В конспиративната и метафизична литература често се споменава за „матрица на контрол“, в която хората са част от програма, чиято цел е да ги държи в неведение за това кои са в действителност.
Тази програма се подхранва чрез страх, разделение, его и илюзия за безсилие. Когато човек забрави, че е душа с безкраен потенциал, той лесно приема ролята на жертва, на просто тяло, на просто живот.
Но ако има сили, които искат да ни държат забравили, тогава кой пише съдбата ни? И дали тя е изцяло в чужди ръце?
Истината е, че ние също участваме в написването ѝ
всеки избор, всяка мисъл и емоция оставят следа в тъканта на нашата реалност. Да бъдеш програмиран да забравиш не означава, че нямаш възможност да си спомниш.
Напротив – самото предизвикателство на този живот е да се събудим, да пробием мъглата на заблудата и да си върнем силата на осъзнатия избор.
Събуждането не е момент, а процес. То започва с малките въпроси: Защо съм тук? Какво има отвъд очевидното?
Какво ме кара да се чувствам жив? Отговорите не идват отвън. Те идват, когато душата започне да си спомня.
Когато се научим да чуваме тишината между думите, интуицията зад мислите, истината зад страха.
И ако някой някога е писал съдбата ни вместо нас, то днес, с всяко пробуждане, ние си връщаме перото.
Започваме отново да пишем – този път съзнателно. Не като жертви, а като сътворци.
НП