Вие гледате екрана пред себе си и имате усещането, че го виждате сега. Чувате звук и приемате, че той достига до съзнанието ви в момента на своето възникване. Докосвате предмет и сякаш контактът се случва мигновено.
Невронауката описва друга картина. Светлината достига ретината, звукът активира слуховата система, нервните импулси преминават през различни структури, а мозъкът обработва информацията, преди преживяването да стане част от съзнателния ви свят.
Между събитието и неговото осъзнаване съществува време. Малко, но достатъчно, за да постави един неудобен въпрос: живеем ли в настоящето или в негова реконструкция?
Настоящето пристига след събитието
Човешката нервна система не работи като прозорец, през който реалността влиза готова. Тя приема електрически и химически сигнали.
От тях мозъкът изгражда образ, звук, движение, пространство и усещане за собственото тяло. Различните сетивни сигнали се обработват с различна скорост, а съзнанието ги обединява в едно привидно непрекъснато преживяване.
Това означава, че онова, което наричаме „сега“, не представлява абсолютна точка във времето. То е резултат от работа на нервната система.
Мозъкът събира информация от непосредственото минало и я подрежда така, че светът да изглежда стабилен. Ние не усещаме този процес. Получаваме готовата версия.
Мозъкът не чака света
Тук историята става още по-интересна. Съвременните модели на възприятието разглеждат мозъка като система, която постоянно прави прогнози за причините зад сетивните сигнали. Той сравнява очакваното с постъпващата информация и коригира своя модел.
Затова понякога виждаме движение там, където има последователност от неподвижни изображения. Допълваме липсващи части от картина.
Разпознаваме лице сред сенки и предмети. При определени зрителни илюзии дори знанието за измамата не премахва самото възприятие. Очите подават информация, но преживяването възниква след обработката ѝ.
И тук се появява границата между физическия свят и човешката версия на този свят.
Реалността или моделът на реалността?
Представете си червена ябълка. Във външния свят съществува електромагнитно излъчване с определени дължини на вълната. „Червеното“, което преживявате, възниква чрез работата на зрителната система. Същото важи за звук, вкус, мирис и усещане за топлина. Физическият процес и субективното преживяване не са едно и също.
Това не означава, че външният свят е измама. Означава нещо по-интересно. Ние нямаме непосредствен достъп до него извън собствената си сетивна и нервна система.
В този смисъл всеки човек носи вътрешен модел на действителността. Той се изгражда от сетивата, паметта, предишния опит, вниманието и очакванията.
Двама души присъстват на едно събитие, а след време разказват различни версии. Разликата невинаги идва от лъжа. Понякога идва от начина, по който човешкият мозък създава и съхранява преживяването.
Къде тогава се намира настоящето?
Физиката измерва времето. Невронауката изследва начина, по който го преживяваме. Философията от векове пита какво изобщо означава „настояще“. Тези три гледни точки се срещат в една странна зона.
Ако съзнателното преживяване възниква след обработка на информацията, нашето „сега“ винаги носи следа от непосредственото минало. Мозъкът компенсира това чрез прогнозиране и създава усещането за непрекъснат поток.
Тогава остава въпросът, който науката още не е затворила окончателно. Ако мозъкът изгражда картината, кой преживява тази картина?
За и против
Знаем все повече за невроните, сетивните пътища и мозъчните мрежи. Все още спорим как от тях възниква субективното усещане, че „аз съм тук“.
И точно там започва територията на Новото познание. Не там, където фактите свършват, а там, където фактите отварят следващия въпрос.
Защото най-странното в реалността не е, че я виждаме със закъснение. Най-странното е, че все още не знаем напълно кой е този, който я вижда.