Опашките пред бюрата на МВР вече не са дребна административна сцена.
Те показват нещо по-дълбоко, че България влиза в етап, в който започва да запълва липсата на хора с внос на труд, докато собственият ѝ работник губи увереност, цена и защита.
Пред гишетата чакат чужденци, които искат право да живеят и работят у нас.
Зад тази картина стои друг въпрос, далеч по-тежък от бюрократичния хаос, готов ли е българинът да отстъпи своето работно място на граждани от трети страни?
Тук отговорът не е емоционален, а социален
Българинът не се страхува от чужденеца като човек, а от модела, в който работодателят търси по-евтина, по-покорна и по-малко защитена работна ръка.
Това е и голямото мълчание на държавата.
Вместо да вдигне цената на българския труд, да подобри условията и да задържи хората тук, тя все по-често регистрира онези, които идват да запълнят празнините.
Така напрежението расте
Не между народи, а между усещането за справедливост и реалността на пазара.
Истинският проблем не е човекът от Индия, Непал или Узбекистан. Проблемът е, че българинът все по-често се чувства излишен в собствената си държава.
Когато една страна не пази труда на своите граждани, тя рано или късно започва да внася не решение, а нов конфликт.
И тогава опашките пред МВР се превръщат в диагноза, България не лекува причината, а само подрежда последиците.