Европа навлиза в период, в който социалното напрежение вече не е скрито под икономически показатели и дипломатически формулировки.
То се усеща по улиците, в домовете и в начина, по който хората говорят за бъдещето си. Един от най-осезаемите симптоми е жилищната криза.
В големи градове като Барселона, Дъблин, Берлин и Париж цените на наемите и имотите растат по-бързо от доходите, превръщайки достъпното жилище в привилегия, а не в право.
В периферията
Това изтласква цели социални групи към периферията – не само географска, но и обществена. Паралелно с това се задълбочава усещането за институционална умора.
Протести срещу корупция, съдебна безнаказаност и политическа затвореност избухват периодично в различни европейски държави.
Общото между тях не е конкретният скандал, а чувството, че системата не чува онези, които я поддържат.
Миграцията продължава да бъде една от най-разделящите линии
Решенията на ЕС за ускоряване на процедурите за убежище и ограничаване на достъпа от определени държави се сблъскват с остри реакции.
В същото време местните общности усещат натиск върху социалните системи, което засилва страховете и поляризацията.
Особено тревожен сигнал идва от нарастващата бедност и бездомност сред уязвими групи, включително мигранти и млади хора.
Това подкопава един от основните митове на съвременна Европа – че социалният модел е устойчив и включващ.
На този фон се разгръщат и дълбоки ценностни дебати
Теми като репродуктивните права, свободата на словото и границите на националния суверенитет отново разпалват обществени сблъсъци.
Европа изглежда все по-малко като единен проект и все повече като поле на конкуриращи се визии за това какво означава „справедливо общество“.
Геополитическото напрежение допълнително усилва вътрешната несигурност.
Военни конфликти
в близост до границите на ЕС и нарастващи разходи за отбрана пренасочват ресурси и фокуса на политиките, оставяйки социалните проблеми на втори план.
Общото усещане, което се очертава, не е срив, а износване.
Европейските общества не се разпадат внезапно, а бавно губят доверие – в институциите, в обещанията и понякога дори едно в друго.
В този контекст Европа не е в криза на идентичността, а в криза на смисъла. Въпросът, който все по-често се чува, не е „накъде вървим“, а „за кого всъщност работи системата“.
НП