Тази година Благодатният огън отново се появи в Йерусалим и отново мнозина приеха това като знак, че небето не е затворило вратата си пред човека.
Въпросът не е само в самото събитие, а в смисъла, който то носи в свят, загубил усещането си за мярка.
Всяка година този пламък идва в момент, в който човечеството изглежда все по-разкъсано между страх, алчност и духовна умора.
И всяка година той напомня, че над историческия шум стои една друга реалност, която не се подчинява на политиката, пазарите и дневния ред на силните.
За вярващия това е чудо
За колебаещия се това е последен остатък от свят, в който сакралното още не е напълно унищожено.
Именно тук се крие истинската тежест на Благодатния огън. Той не идва, за да впечатли разума, а за да разтърси съвестта.
Затова всяко слизане на този огън звучи като отсрочка
Не като награда за човечеството, а като милост към човечество, което продължава да руши границите между добро и зло.
Да се каже, че Бог е спасил човечеството с още една година, не е религиозна украса.
Това е строга диагноза за свят, който още не е рухнал, макар отдавна да е тръгнал към пропастта.
Точно тук започва и големият въпрос за нашето време
След като светлината отново е дадена, какво правим с нея. Превръщаме ли я в ритуал за една вечер, в кадър за телевизията, в сантимент без последствие.
Или я приемаме като предупреждение, че времето за отлагане намалява, а търпението на историята не е безкрайно.
Светът не загива само от омраза и войни. Светът загива и от привикването към лъжата, от мълчанието пред подмяната и от удобното съгласие с разпада.
Благодатният огън не отменя човешката отговорност. Той я осветява.