Раждаме се с тяло, име и дата, записана в документите. От този момент започва биографията ни. Но започва ли тогава и съзнанието?
Ако мозъкът го създава, неговата история започва с нервната система. Ако съзнанието е нещо повече от мозъчна дейност, раждането би било начало само на една глава.
Памет, която не помним
Повечето хора нямат ясни спомени от първите си години. Науката нарича това детска амнезия. И все пак детето разпознава лица, гласове, миризми, места и опасности.
То учи света преди да има думи, с които да го обясни. Липсата на спомен не означава липса на преживяване. Част от преживяното остава като реакции и автоматични модели. Човек носи история, до която няма пряк достъп.
Спомени без обяснение
Десетилетия наред изследователи описват случаи на малки деца, които твърдят, че помнят друг живот. Най-известната линия идва от Университета на Вирджиния, където психиатърът Иън Стивънсън, а по-късно Джим Тъкър, събират хиляди подобни истории.
Част от децата посочват имена, места, семейства или обстоятелства около смърт, които изследователите сравняват с реални данни.
Това не доказва прераждането. То поставя въпрос. Науката разглежда внушение, случайни съвпадения, влияние от родители, културна среда или несъзнателно придобита информация. При част от случаите обяснението остава непълно.
Мозъкът или приемникът?
Невронауката свързва мисленето, паметта и личността с работата на мозъка. Травма или заболяване в мозъка променят поведението, паметта и усещането за идентичност. Това е силен аргумент, че съзнанието зависи от мозъка.
Но зависимостта не решава въпроса за произхода
Радиото също зависи от своите компоненти. Ако ги повредите, звукът изчезва. От това не следва, че музиката е възникнала вътре в приемника. Аналогията не доказва нищо за съзнанието. Тя показва защо спорът остава отворен. Мозъкът би могъл да е генератор. Би могъл да е и система, която организира нещо, чието естество още не разбираме.
Кой е бил „аз“ преди мен?
Тялото се променя, клетките се обновяват, убежденията се сменят, спомените избледняват. И все пак усещането за собствено „аз“ остава. Какво поддържа тази непрекъснатост?
Невробиологията търси отговора в мозъчните мрежи. Философията пита дали личността съществува независимо от спомените. Духовните традиции от хилядолетия говорят за наблюдател, който преминава през различни състояния и форми.
Ами ако раждането не е начало?
Ако съзнанието има история преди вашето име, преди семейството ви и преди първия ви спомен, тогава някои необясними страхове, привличания и усещания за познатост придобиват различен контекст. Те не стават доказателства. Стават материал за въпроси.
Човечеството знае все повече за мозъка, но не е открило къде точно се намира онова, което наричаме „аз“. Наблюдаваме импулси, химични реакции и активни мозъчни области. Виждаме следите на съзнанието. Самото съзнание остава загадка.
Ако не помните началото на собственото си съществуване, откъде знаете кога е било то?