Мълчаливият бряг между загубата и надеждата. Време, в което светът затаява дъх. Велика събота не е ден на действия.
Тя не прилича на Разпети петък със своята драма, нито на Възкресение с неговата светлина. Това е денят, в който всичко е застинало.
Тялото е положено в гроба. Завесата е спусната. Небето е тихо. Но именно в тази тишина се крие силата. Това е денят на вярата – не защото нещо се случва, а защото все още не се е случило, а ние вярваме, че ще се случи.
Това е денят, в който душата преминава през сянката – не за да остане там, а за да намери светлината отвъд нея.
Велика събота ни поставя в сърцето на човешкото очакване
Колко често в живота си стоим точно там – между болката и изцелението, между края и новото начало, между „вече не“ и „още не“? Това е пространството на доверието.
Да останеш в него – без да се отказваш, без да бягаш, без да търсиш обяснение – е може би най-дълбокото изпитание.
Велика събота не крещи. Тя се изживява
Тя е като дъх, който задържаш преди да се случи чудото. Като шепот на надежда, когато всичко наоколо мълчи. Като молитва, в която няма думи – само присъствие.
И в този покой, който светът избягва, има нещо безценно – споменът, че преди всяко възкресение има тъмнина. И че мъдростта не е в това да избягаш от нея, а да преминеш през нея.
С търпение. С вяра. С душа, която знае, че светлината винаги идва. Не когато я извикаш… а когато си готов да я приемеш.
Велика събота е. Денят, в който нищо не се случва – и затова всичко е възможно.