Въвеждането на еврото в България се превърна в национален проект, представян като крачка към икономически просперитет и окончателно приобщаване към „европейското семейство“.
Правителството и централните медии рисуват образа на евроинтеграцията като единствен път към стабилност, сигурност и модерност.
Но ако погледнем отвъд политическата витрина, възниква по-остър въпрос: защо наистина ни окичиха с еврото?
Няколко прости изречения
Първо, приемането на еврото е преди всичко политически акт, маскиран като икономическа необходимост.
За Брюксел и Франкфурт България отдавна е периферия, чието място трябва да бъде подчертано не със суверенни решения, а с лоялност към наднационалните структури.
Присъединяването към еврозоната символизира дисциплина и подчинение на един централен модел, в който националният интерес отстъпва пред удобството на силните.
За мнозина това е не толкова избор, колкото натиск, на който малка страна трудно устоява.
Какво става наистина?
Но в реалността България се лишава от последния остатък на финансов суверенитет – правото сама да определя паричната си политика.
Всички решения, засягащи икономиката и стандарта на живот, ще се вземат в чужбина, докато националната банка се превръща в изпълнител, а не в независим стратег.
В социален план еврото се превръща във фалшиво обещание за „европейски стандарт“. За мнозина граждани промяната означава по-скъпи стоки и услуги, обезценяване на спестяванията и още по-голяма дистанция между обикновения човек и управляващите.
Социалната цена се плаща от хората, за които единната валута се превръща не в инструмент за свобода, а в символ на нова зависимост.
И ако ползите за бизнеса и банковия сектор са безспорни, то за мнозинството ефектът е усещане за нова форма на контрол.
Защо тогава ни окичиха с еврото?
Защото така изисква логиката на една система, в която различието се разглежда като заплаха, а алтернативата – като опасен прецедент.
България, подобно на други страни в периферията на Европа, е призована да покаже лоялност не с дела, а с отказ от последните инструменти на независимост.
Еврото не е просто валута, а печат на съгласие – и на примирение.
И днес, когато официалните лица отчитат поредния успех на интеграцията, много хора се питат: каква е цената на тази монета?
Къде остава гласът на малките нации?
И кой ще държи сметка за бъдещите последствия, когато ентусиазмът отмине и остане само усещането за ново подчинение?
Истинският отговор на въпроса „защо ни окичиха с еврото“ не е в икономическите формули, а в невидимите механизми на властта, които оформят настоящето и бъдещето на цялата нация.
Докато приемаме решенията отвън за даденост, няма да открием собствената си роля в историята – и никой няма да ни я подари.