Когато гледаме децата си как играят, как се смеят, как плачат, има нещо, което никога не можем напълно да разберем те не ни принадлежат.
Те минават през нас, както реката минава през долината, но не остава в нея. Ние ги отглеждаме, възпитаваме, съветваме, закриляме.
Премиера на 8 и 9 октомври 2025 от 19:00 във ФКЦ Варна - зала 2
Проект контрол
скрити истини, които управляват света
Филм на Стойчо Керев
Джорджия Николова, Мартин Захариев, Иво Величков, Нора Пенева, Вълко Чобанов, Оксана Хорват-Станчева, Мадлен Алгафари, Кристиян Шкварек, проф. Бойко Рангелов, Христо Нанев
Купете билети сега
или на касите на ФКЦ Варна
Даваме им имената си, обичта си, дори страховете си. И пак не можем да си отговорим на един прост въпрос: какви ще станат, когато пораснат?
Всяко поколение си задава този въпрос
с надежда и с мълчалива тревога. В него живее древният копнеж по безсмъртие — чрез кръвта, чрез паметта, чрез подражанието.
Но също така и опасното изкушение да проектираме себе си върху тях. Да очакваме те да вървят там, където ние не стигнахме. Да постигнат онова, което за нас остана недостъпно.
Но какво всъщност можем да очакваме от децата си? Да бъдат като нас? Или да бъдат нещо, което още не разбираме?
Живеем в свят, който се мени толкова бързо, че дори езикът не смогва да назове новото.
В такъв свят децата ни няма да наследят просто нашите мебели и семейни ценности — ще наследят нашите дилеми.
Светът, който идва…
Ще трябва да живеят в бъдеще, което ние не можем да предвидим. И все пак имаме задачата да ги подготвим.
Да ги научим не просто на учтивост и ред, а на устойчивост и вътрешна честност. Да не ги възпитаваме като нас, а като бъдещи непознати, които ще носят отпечатъка на нашето доверие.
Може би няма да искат да имат кариера. Може би ще сменят пет професии, три пола, две държави и една истина за себе си.
Може би няма да вярват в това, в което ние вярваме. Може би ще говорят с машини и ще обичат хора, които дори не познават на живо.
Може би ще бъдат по-страхливи или може би по-смели, но по тих начин
Това, което можем да очакваме, е не образът на себе си, а нещо по-дълбоко — способността им да бъдат добри, когато никой не гледа.
Да различават лъжа от истина, без някой да им казва. Да запазят вътрешен компас в свят на променливи посоки.
Нека не ги мерим със сантиметъра на нашето време. Те са от друго измерение
И ако ни надминат, нека бъде не в блясъка, а в светлината.
Когато децата пораснат, нека не очакваме благодарност. Нека очакваме да бъдат хора. Устойчиви. Истински.
И ако сме им дали дори частица от това…не сме живели напразно.