Живяла някога една мома. Хубава, силна и богата. Полята ѝ били зелени, реките – пълноводни, а хората в селото ѝ разказвали, че някога дори царе са се възхищавали на нейния дух.
Но с времето по нейната снага се появили кърлежи. Не било ясно откъде са дошли, но я полазили и започнали да пият от кръвта ѝ. Ден след ден, година след година.
Кърлежите се събирали
под сянката на едно старо дърво, където обсъждали как най-добре да си разделят кръвта на момата.
Спорели, карали се, викали, а понякога дори се престрували, че работят за нея. Но истината била, че единственото, което ги обединявало, било желанието да пият още и още.
Един ден решили да изберат „главен кърлеж“
Събрали се под сянката на дървото и започнали да спорят. Единият кърлеж казал:
– Аз съм най-кресливия, значи съм най-достоен!
Друг отвърнал:
– Но аз съм пил кръв най-дълго, моят опит е безценен!
Трети се намесил:
– Всички ме познават, защото кръвта на момата тече по вените ми най-буйно!
Времето си вървяло…
Минали дни, седмици, месец, но кърлежите така и не могли да се разберат. През това време момата залинявала.
Лицето ѝ станало бледо, силите ѝ намалели, а очите ѝ загубили своя блясък. Но, странно, тя не се оплаквала. Вместо това просто седяла под дървото и гледала към хоризонта с празен поглед.
Селяните, които някога се гордеели с момата, също престанали да говорят за нея.
– Такива са си кърлежите, казвали те. Какво можем да направим?
И вместо да я защитят, те отвръщали глава и се захващали с ежедневните си грижи. Кой с овцете, кой с кравите и козите…или простичко казано всеки със своето.
А времето минавало…
Един старец, който седял на пейка близо до дървото, казал на децата:
– Знаете ли защо момата е толкова тиха? Не защото не я боли, а защото е свикнала. Свикването е най-страшното.
Децата го попитали:
– А какво ще стане с момата?
Старецът се усмихнал горчиво:
– Ако кърлежите продължат да спорят и да пият, момата ще си отиде. А когато няма повече кръв за пиене, кърлежите ще се разпръснат, но вече няма да има кой да съживи земята.
Децата се разтъжили, но старецът добавил:
– Не всичко е загубено. Ако момата реши, че ѝ е писнало, тя може сама да изтръска кърлежите от себе си. Но за това ѝ трябват сила и кураж. А тези неща идват, когато хората повярват, че заслужават по-добър живот.
Така момата продължавала да седи под дървото, а кърлежите спорели, кой от тях да води останалите.
Селяните минавали покрай момата, мърморели, че нещата никога няма да се променят, и продължавали по пътя си.
Жертва ли щяла да бъде момата или селяните щели да я спасят?
Но дали момата щяла да остане жертва на кърлежите? Или пък някой ден щяла да ги изтърси от себе си? Това комай оставало в ръцете на нейната воля…
И накрая, старецът казал на децата:
– Момата може да е тиха, но в нея има сила, която никой кърлеж не може да предвиди. Въпросът е – ще я използва ли?
Народна приказка