Епидемията от тишина не се лекува с думи. Тя се подхранва от отсъствието им. В последните години светът уж никога не е бил по-свързан, по-шумен, по-гръмогласно информиран.
Но точно зад този кънтящ хор се крие едно ужасяващо мълчание – онова, което потиска въпросите, които имат значение.
Прожекция на 2 декември 2025 от 19:00 в кино "Люмиер", София
Проект контрол
скрити истини, които управляват света
Филм на Стойчо Керев
Джорджия Николова, Мартин Захариев, Иво Величков, Нора Пенева, Вълко Чобанов, Оксана Хорват-Станчева, Мадлен Алгафари, Кристиян Шкварек, проф. Бойко Рангелов, Христо Нанев, Росен Петров
Купете билети сега
или на касите на НДК
Кой ни управлява всъщност? Какви сили моделират живота ни отвъд демократичните фасади? Какво се крие зад страха от истината?
Въпроси и отговори
Отговорите не липсват, но говоренето за тях все по-често води до социална изолация, до виртуално заглушаване, до лепване на етикети – конспиратор, луд, радикал.
Така обществото се учи да мълчи доброволно. А доброволното мълчание е най-успешната форма на контрол.
То не изисква диктатура, нито насилие. Достатъчно е всеки да се усъмни в смисъла да проговори.
Социалните мрежи създадоха илюзията за свобода на изразяването, но алгоритмите ги превърнаха в дигитални коридори, където само удобните теми получават светлина.
Отклонението…
Ако се отклониш от одобрения курс, попадаш в сянката. Там, където се чува само собственото ти ехо.
Именно в тази сянка се ражда новият тип самота – човекът, който усеща истината, но няма с кого да я сподели.
Приятелите не искат да слушат, обществото не иска да знае, а медиите, които би трябвало да търсят смисъла, отдавна са се отдали на шума.
Невидимият вирус
Тишината по важните въпроси е като невидим вирус. Тя се предава чрез страха да не изгубим репутацията си, работата си, спокойствието си.
И докато говорим за метеорологичните аномалии, скандали, спорт и риалити, времето безвъзвратно изтича, а с него – и възможността да отворим вратата, зад която стоят истинските въпроси.
Какво е съзнанието и защо точно сега то е под обсада? Кои са онези, които моделират възприятието ни? И защо самият акт на задаване на тези въпроси вече се смята за бунт?
Има ли край?
Тази епидемия от тишина може да бъде прекъсната. Не с крясък. А с твърд, ясен, спокоен глас. Глас, който не се страхува да бъде чут – дори и от малцина.
Глас, който избира да наруши тишината не за да се хареса, а за да върне смисъла там, където отдавна е изместен от сензацията.
Всеки от нас носи в себе си ключа към този пробив. Въпросът е: ще го използваме ли, или ще го оставим да ръждяса в джоба на удобното мълчание?
НП/СК