България не е просто малка държава, изпратила двама души в Космоса. Тя е страна, чиито учени, инженери и летци оставиха своя подпис върху орбитални станции, спътници, научни прибори и мисии до Марс.
Българският път към звездите започва през 1972 година. Тогава в орбита е изведен приборът П-1, създаден за изследване на космическата плазма.
Това е моментът, в който България престава само да гледа небето. Страната започва да го измерва.
На 10 април 1979 година Георги Иванов излита със „Союз-33“. България става шестата държава в света със свой космонавт.
Полетът не протича по предварителния сценарий
Повреда осуетява скачването със станцията „Салют-6“, а завръщането се превръща в изпитание за техника, психика и човешка воля.
Георги Иванов не достига станцията, но достига историята. Той доказва, че космическият полет не е парад, а среща с риска, при която грешката няма земен адрес.
През 1981 година е изстрелян „Интеркосмос-България-1300“. Това е спътник с цял комплекс от български научни уреди, създадени за изследване на йоносферата, магнитното поле и връзката между Земята и Слънцето.
Науката лети в космоса
В орбита вече не пътува само българското знаме. Пътува българската научна мисъл.
Седем години по-късно Александър Александров излита към станцията „Мир“. Програмата „Шипка“ включва десетки експерименти в областта на медицината, биологията, физиката, материалознанието и наблюдението на Земята.
Този полет превръща България в държава с реална космическа лаборатория. Александров не е пътник сред звездите, а изследовател, който изпълнява научна програма, подготвяна години от български специалисти.
Българските разработки
Сред най-силните български разработки е космическата оранжерия „СВЕТ“. На борда на „Мир“ тя позволява да се наблюдава как растенията се развиват без земна гравитация.
Зад този експеримент стои въпрос, който човечеството още не е решило докрай. Как ще живеят хората при дълги полети, ако не могат сами да произвеждат храна?
България оставя следа и в създаването на специализирана космическа храна. Малцина си дават сметка, че храненето в орбита изисква отделна наука, защото всяка частица, всяка течност и всяка опаковка се подчиняват на други правила.
Българските учени работят и върху невидимия противник на бъдещите космически мисии. Радиацията.
Приборите от серията „Люлин“ измерват радиационната среда в Космоса и предоставят данни за риска пред човешкото тяло.
Българска апаратура достига до мисии около Марс и участва в подготовката на онзи ден, когато човекът ще напусне Земята за по-дълго.
Какво става днес?
Днес българското космическо наследство продължава чрез научни институти, университетски екипи и частни компании. В София се проектират и произвеждат сателитни системи, електроника и технологии за международни мисии.
Това е съвременният парадокс. България рядко говори за Космоса, но български решения вече работят в него.
Приносът ни не се измерва единствено с имената на Георги Иванов и Александър Александров.
Той се вижда в уредите, които чуват радиацията, в растенията, които растат без почва, в спътниците, които обикалят над нас, и в данните, пристигащи от далечни орбити.
България има космическо минало. Има научна памет, инженерна школа и доказани специалисти.
Остава най-трудният въпрос…
Ще превърнем ли това наследство в национално бъдеще, или ще оставим българската следа в Космоса да свети само като далечна звезда, която всички виждат, но малцина помнят?