26 април 2024

Среща с приятелите на "Новото познание" в Германия, Мюнхен, Хотел "Крафт"

Записвания на телефон
+4917687889777

Новини

Какъв би бил живота на планета до супермасивна черна дупка?

Още от 90-те години знаем, че около пулсарите съществуват планети. Пулсарите са обекти със невъобразимо висока плътност, появили се след бурното избухване на звезда.

За това не е толкова странно да смятаме, че има планети съществуват и около черни дупки.

Повечето хора биха били изненадани да разберат, че те имат много по-малко въздействие върху обграждащата ги среда, отколкото пулсарите.

Възможно е дори да има живот

на тези планети, при положение, че организмите на Земята са се адаптирали към екстремни условия – невероятно високи температури, смразяващ студ, киселина и дори радиоактивна среда.

Обитаеми планети могат да съществуват дори и до черните дупки в ядрото на повечето галактики.

В центъра на нашата галактика, Млечният път, има черна дупка, чиято маса е колкото тази на 4 милиона звезди.

Най-близката стабилна орбита около нея е с размерите на орбитата на Меркурий около Слънцето.

Какъв би бил живота на подобна планета?

Какви биха били предимствата на живота в орбита около черна дупка? 

Използване на черната дупка като източник на чиста възобновяема енергия.

Достигане скорости, близки до тези на светлината, с помощта на огромната гравитация на черната дупка.

Удължаване на живота, поради по-бавния ход на времето, причинен от гравитационно „червено отместване“. Хипотетично 1 час на подобна планета може да се равнява на години, тук на Земята.

Наблюдаване спектакъла на цялата Вселена, отразяван и изкривен като гравитационно кристализирани изображения около черната дупка.

Хипотетично бихме могли да наблюдаваме самите себе си в гръб, докато гледаме напред, ако сме в така наречената фотосфера, като светлината обиколи черната дупка и стегне обратно при нас.

Ще можем да се възползваме от новите възможности за космическо пътуване.

Според нови теоретични проучвания след милиарди години, щом Андромеда и Млечният път се слеят, двете черни дупки в ядрото им ще се слеят.

Тази нова супермасивна

черна дупка ще действа като гравитационен катапулт, изстрелващ планети и звезди из Вселената, със скорости близки до тази на светлината.

Използването на гравитационните вълни на малки обекти, в орбита около черната дупка, с цел комуникация. Подобни сигнали не могат да бъдат блокирани от какъвто и да е вид материя. 

Какви биха били опасностите?

Основната опасност за астронавтите, опитващи се да изпълнят подобни дейности, идва от гравитационните приливи.

Както Айнщайн посочил, ако бяхме в свободно спускащ се асансьор или космически кораб, за нас би било все едно няма гравитация.

Но според учения всякаква разлика в ускорението при краката и главата ви, би могла да разкъса тялото ви.

Подобни приливи биха били смъртна присъда отвъд определена граница, в близост до черната дупка.

Черните дупки с по-ниска плътност

се формират след като ядрото на звезда се срина. Плътността на черните дупки достига нива, много по-високи от това на атомното ядро.

На теория дори и ние можем да създадем супермасивна черна дупка с ниска плътност. Трябва единствено да запълним пространство, с големината на орбитата на Юпитер, с вода.

Но на практиката, за да осъществим това ще ни трябва вода, с маса колкото 100 милиона слънца.

Кога ли човечеството ще разполага с технологията да осъществи подобни невъобразими неща? Близо ли сме до началото на космическата ни одисея?

scientificamerican