Още от 90-те години знаем, че около пулсарите съществуват планети. Пулсарите са обекти със невъобразимо висока плътност, появили се след бурното избухване на звезда.
За това не е толкова странно да смятаме, че има планети съществуват и около черни дупки.
Повечето хора биха били изненадани да разберат, че те имат много по-малко въздействие върху обграждащата ги среда, отколкото пулсарите.
Възможно е дори да има живот
на тези планети, при положение, че организмите на Земята са се адаптирали към екстремни условия – невероятно високи температури, смразяващ студ, киселина и дори радиоактивна среда.
Обитаеми планети могат да съществуват дори и до черните дупки в ядрото на повечето галактики.
В центъра на нашата галактика, Млечният път, има черна дупка, чиято маса е колкото тази на 4 милиона звезди.
Най-близката стабилна орбита около нея е с размерите на орбитата на Меркурий около Слънцето.
Какъв би бил живота на подобна планета?
Какви биха били предимствата на живота в орбита около черна дупка?
Използване на черната дупка като източник на чиста възобновяема енергия.
Достигане скорости, близки до тези на светлината, с помощта на огромната гравитация на черната дупка.
Удължаване на живота, поради по-бавния ход на времето, причинен от гравитационно „червено отместване“. Хипотетично 1 час на подобна планета може да се равнява на години, тук на Земята.
Наблюдаване спектакъла на цялата Вселена, отразяван и изкривен като гравитационно кристализирани изображения около черната дупка.
Хипотетично бихме могли да наблюдаваме самите себе си в гръб, докато гледаме напред, ако сме в така наречената фотосфера, като светлината обиколи черната дупка и стегне обратно при нас.
Ще можем да се възползваме от новите възможности за космическо пътуване.
Според нови теоретични проучвания след милиарди години, щом Андромеда и Млечният път се слеят, двете черни дупки в ядрото им ще се слеят.
Тази нова супермасивна
черна дупка ще действа като гравитационен катапулт, изстрелващ планети и звезди из Вселената, със скорости близки до тази на светлината.
Използването на гравитационните вълни на малки обекти, в орбита около черната дупка, с цел комуникация. Подобни сигнали не могат да бъдат блокирани от какъвто и да е вид материя.
Какви биха били опасностите?
Основната опасност за астронавтите, опитващи се да изпълнят подобни дейности, идва от гравитационните приливи.
Както Айнщайн посочил, ако бяхме в свободно спускащ се асансьор или космически кораб, за нас би било все едно няма гравитация.
Но според учения всякаква разлика в ускорението при краката и главата ви, би могла да разкъса тялото ви.
Подобни приливи биха били смъртна присъда отвъд определена граница, в близост до черната дупка.
Черните дупки с по-ниска плътност
се формират след като ядрото на звезда се срина. Плътността на черните дупки достига нива, много по-високи от това на атомното ядро.
На теория дори и ние можем да създадем супермасивна черна дупка с ниска плътност. Трябва единствено да запълним пространство, с големината на орбитата на Юпитер, с вода.
Но на практиката, за да осъществим това ще ни трябва вода, с маса колкото 100 милиона слънца.
Кога ли човечеството ще разполага с технологията да осъществи подобни невъобразими неща? Близо ли сме до началото на космическата ни одисея?
scientificamerican