Има държави, които строят паметници, за да помнят. Има държави, които ги рушат, за да забравят.
А има и такива като България, които оставят времето, влагата, снега и безотговорността да свършат мръсната работа вместо тях.
Монументът на връх Бузлуджа е най-видимият символ на този национален навик. Той стои високо в планината като изоставен кораб от друга епоха, но проблемът не е само в бетона, мозайките или политическата му биография.
Проблемът е в нас.
В начина, по който умеем да спорим за миналото, но не умеем да го пазим. Бузлуджа разделя обществото, защото носи тежък знак от социалистическия период.
За едни това е идеологически храм, за други архитектурен феномен, за трети неудобен белег от миналото.
Но културното наследство не пита дали ни е приятно
То стои пред нас и ни принуждава да изберем дали сме зряло общество, или племе, което троши огледалата, когато не харесва отражението си.
Най-лесното е да кажем: „Това не е наше.“ Така започва всяко разрушение. Първо обектът губи смисъл, после губи грижа, после губи покрив, после губи памет.
Накрая остават руини, туристически снимки и лицемерно възмущение, че някой друг не е направил нещо навреме.
Бузлуджа не е единственият случай
В България рушим къщи, занемаряваме паметници, оставяме археологически обекти без живот, превръщаме стари сгради в опасни черупки, а после произнасяме тържествени речи за историята.
Поставяме венци пред миналото, но не му сменяме счупения прозорец. Истинският скандал не е в това, че Бузлуджа е спорен монумент.
Истинският скандал е, че спорът се превръща в оправдание за бездействие. Когато нещо е неудобно, ние го оставяме да изгние.
Когато нещо изисква отговорност, ние го прехвърляме между институции. Когато нещо струва пари, внезапно се сещаме, че има по-важни неща.
Културното наследство не означава одобрение на всяка епоха. То означава способност да я разберем.
Никой не иска от обществото да коленичи пред Бузлуджа
Но обществото дължи на себе си честност. Да запази, да обясни, да покаже контекста, да превърне мястото в урок, а не в дупка в националната памет.
Една зряла държава не пази само удобните си паметници. Тя пази и трудните. Лесно е да се гордеем със златото на траките, с възрожденските къщи, с манастирите и героичните върхове.
По-трудно е да погледнем ХХ век без истерия, без захаросване и без чук в ръка.
Бузлуджа можеше отдавна да бъде музей на политическите илюзии, център за архитектура, пространство за изложби, място за разговор за пропагандата, властта и цената на идеологиите.
Вместо това десетилетия наред я превърнахме в национален тест по безхаберие.
Сградата не трябва да се връща като политически олтар.
Тя трябва да се съхрани като свидетел
Защото свидетелите не винаги са приятни, но без тях историята става удобна лъжа.
Когато оставяме Бузлуджа да се руши, ние не наказваме миналия режим. Той отдавна е в учебниците, архивите и семейните спомени.
Наказваме бъдещите поколения, като им отнемаме възможността да видят с очите си мащаба на една епоха.
На върха не се руши само бетон
Руши се паметта, че България е преминавала през различни лица на властта. Руши се способността ни да разговаряме с историята, без да я лакираме и без да я палим.
Бузлуджа е повече от сграда. Тя е диагноза
Показва колко лесно бягаме от неудобното, колко бързо политизираме камъка и колко бавно спасяваме наследството си.
Ако един народ не може да опази дори това, което не харесва, той не пази историята. Той пази само собствените си митове.
България няма нужда от още празни речи за паметта
Има нужда от действие. От закон, който работи. От институции, които не чакат последната зима да довърши последната мозайка.
От общество, което разбира, че наследството не е награда за удобните периоди, а изпитание за зрелостта ни.
Историята не изчезва, когато я оставим да се срути.
Тя само сменя формата си. От паметник става обвинение. И Бузлуджа вече отдавна не пита какво е било тогава. Пита какви сме ние сега.