Цяла глава от историята на забравената наука е свързана с един от най-великите учени на всички времена.
Неговите изследвания върху свързаните с живота основни енергии са първостепенни в областта на сериозната наука. Името му е забравено и се подминава, но въпреки това животът и делото на барон Карл фон Райхенбах си остават монументални.
Той е една истинска научна легенда
Титан, който винаги ще напомня, че светът е далеч по-прекрасен от онова, което се мъчат, да ни убедят всички онези, които изкривяват възприятията ни и ни заблуждават.
След като извършил чудеса в областта на промишлеността, страстта му към неизвестното го накарала да се обърне към други области. В тях изследванията му достигнали невъобразими дълбини.
Райхенбах открил лъчиста енергия, която напълно преобърнала представата за света както у самия него, така и у онези, които с нетърпение очаквали поредната му публикация.
До смъртта си през 1869 г. той твърди, че природата е изпълнена с тайнствена светлинна енергия, от която черпи жизнените си сили.
С това велико откритие започва спорният период от живота на Райхенбах. Периодът, в който баронът се осмелил да се изправи срещу академичните предразсъдъци и в крайна сметка потънал в забрава.
Новият качествен подход към естествените явления
постепенно щял да разкрие един забравен свят, в който можели да се видят просмукващите се във всичко енергии.
Много учени виждали в това опасно „връщане към суеверието и невежеството“. Но баронът по-късно щял да заяви, че в основата си природата е съставена от „всепроникващите енергии на опита“.
Според него тяхното въздействие върху наблюдателите е толкова силно, че количествените методи не са в състояние да разкрият съществуването им.
Идеята, че сомнамбулизмът може да бъде предизвикан от някой аспект на лунната светлина, е странна и „неакадемично“ звучаща.
Въпреки това наличието на пълнолуние винаги водело до най-драматичните примери на ходенето насън.
Баронът започнал да анализира собствените си открития и да съпоставя „общите черти“ сред всички събрани от него самия случаи.
Оказало се, че в тази хипотеза са налице някои поддаващи се на научно обяснение връзки между изходните данни.
Родителите винаги смятали определени фази на луната за знак за предстоящи епизоди на сомнамбулизъм у техните деца. Тази линия на размисъл предизвикала революция в научния му подход и го довела до едно зашеметяващо откритие.
Ако чувствителната невро-физиология реагира на някакви загадъчни „проникващи“ местни влияния, то те били напълно непознати на академичната наука.
Именно това била новата сила,
за чието съществуване предполагал от самото начало. Барон Фон Райхенбах провел забележителна серия от експерименти, чиято единствена цел била да открие очевидната връзка, съществуваща между лунното лъчение и сомнамбулизма.
Повечето от колегите му (високоуважавани учени) започнали да се подиграват на тази изключително проста и очевидно обременена със суеверия хипотеза.
Вековната връзка между умственото заболяване и лунните фази не било вземано насериозно.
В изолирана от светлина стая баронът пускал тесен лъч лунна светлина върху определени части от лицето, ръцете и дланите на пациента.
Първото усещане, за което споменавали пациентите, било за неприятно затопляне и безпокойство, което изпълвало цялото им същество.
Обхващала ги клаустрофобия и ставали неспокойни
А това бил първият симптом на сомнамбулизма. При по-дълго излагане на лъча постепенно започвали схващанията и неприятните мускулни спазми, обхващащи цялото им тяло.
Баронът с изумление открил, че при прекъсване на лунния лъч ефектът продължавал.
Пациентите оставали в състояние на възбуда дори и да са били изложени на лъча в продължение само на една-две минути.
И макар че ефектът постепенно изчезвал, той бил достатъчен, за да се изкаже хипотезата за евентуална алергична реакция.
Действително ставало въпрос за всепроникваща и непозната сила, съдържаща се в самата лунна светлина. Освен болезнените ефекти, Фон Райхенбах забелязал, че пациентите били силно привлечени от лунната светлина.
Всеки един от тях проявявал желание да се докосне до лъчите и да се остави колкото се може повече на въздействието им.
Възможно ли е това психологическо привличане да обясни защо те толкова често и напълно несъзнателно излизат навън, докато се намират в състояние на транс?
Единствено човешкият организъм в качеството си на детектор и лаборатория можел да послужи най-добре като чувствителен индикатор за неуловимите по друг начин „мистериозни сили“.
НП/ Дж. Василатос