Това не е просто лято. Това е изпитание. По земя, по въздух, по съвест. Огън пълзи в хълмовете на Странджа, в дебрите на Родопите, по равното край Лесово.
Ала най-страшният пожар не е в природата. Той е в държавността. Защото тя — изгоря. Не образно. Не символично. Наистина изгоря.
Пепелища, там където вчера е имало дом. Обгорели дървета като черни разпятия. Хора с изцъклени очи и мокри тениски, с кофи в ръце, с разбити гласове: „Изгоря…всичко си отиде…“
Това не е война, а бойно поле. Стихия срещу безпомощност. И в средата — народът.
А държавата? Прекалено бавна, прекалено далечна, прекалено заета със себе си. Едва сега иде помощ, идат хеликоптерите, летят самолети…
Но в този ад има едно присъствие
Пожарникарите. Онези, които не чакат заповед, а влизат в пламъка. Онези, които са герои не по снимка, а по живот.
В Петрич, в Елхово, в Болярово, в Трънско – те се хвърлят в огъня, както се хвърля молитва към небето.
С обгорели ръце, с униформи, лепнали по телата им от пот и сажди, с очи, в които не остана сън. Те не разполагат със супер техника, те разполагат със сърце. И с дълг.
Пожарникарите са новите ни герои. Без да го искат. Без да се снимат. Без да чакат признание. Героизмът им не е епизод – той е всекидневие.
Спасени села, запазени животи, усмивки от благодарност в очите на непознати – това е тяхната заплата. Те не търсят аплодисменти.
Само вода. Само въздух. Само още една машина…
Години наред се говори за нова техника. За „по-добра подготовка“. За реформи. Но думите са като дим — вдигат се, замъгляват всичко и после изчезват.
Това не е просто грешка на системата. Това е системна победа на небрежността. И последствията горят сега.
Хора в Трънско преспаха в ниви. Хора, с разранени крака, бягаха към границата, сякаш войната ги гони.
А най-тежкото бе не пламъкът, а осъзнаването, че си изоставен. Че си в собствената си страна, но без държава зад гърба си.
И какво още трябва да изгори?
Защото не природата ще унищожи България. А апатията…бюрокрацията. А онзи добре прикрит геноцид, който наричаме „липса на капацитет“.
А лъжата, че „няма пари“, докато милиони потъват в асфалт и съмнителни обществени поръчки.
Някога, в едни стари предания, когато огънят обхване света, се появявали герои. Днес те са тук.
С маркучи в ръка и кръв по обувките. Днес героите се казват Пламен, Валентин, Гергана, Никола…и всички те са част от пожарната…
Изгоря ни не само гората. Изгоря ни вярата, че има кой да пази. Но има още живот. Още смисъл.
И все пак.. народът ще се вдигне. Ще съгради. Ще засади. Ще прости…след време…
Но няма да забрави. Няма.