Пътят към свободата на България е открит благодарение и на репортажите на Макгахан.
От началото до края на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) той е специален военен кореспондент на “Дейли нюз” при Главния щаб на руската армия.
Макар и тежко контузен, през зимата, преминава с войските Стара планина. Макгахан е на предната бойна линия и описва възловите сражения при Стара Загора, Плевен, Шипка, Шейново. Той присъства на подписването на Санстефанския мирен договор.
В своите материали за войната,
Макгахан описва ролята на българите, героизма на нашите опълченци и руските войници и не крие радостта си от освобождението на България. Ето две характерни извадки.
15 юли 1877 г.: „Познатите отношения между завоеватели и завоювани в тази война са съвсем други. За българите русите са приятели: приемат ги навсякъде с отворени обятия, дават им верни сведения, казват точно къде са турците, броя им, накъде отиват и откъде идват, предоставят им цяла разузнавателна мрежа, както и служба от предни постове.“
3 октомври 1877 г.: „Въоръжен с пушки, които имат далекобойност с една трета по-малка от тази на турците, руският войник е принуден да понася огъня на противника дълго време, преди да може да му отговори.“
При заповедта да тръгне право срещу дъжд от куршуми
без всяко закритие той нито за момент не се колебае по-дълго, отколкото е необходимо да се прекръсти.
И тръгва ентусиазирано убеден, че той служи на Бога и отечеството си, като воюва с турците.
Ранен, той продължава да върви, докато падне, и дори и тогава не губи смелост, докато е в съзнание.“
След края на войната Макгахан се разболява тежко и затова не успява да защити българските интереси на Берлинския конгрес, като пратеник на вестник “Дейли нюз”.
Той умира в Истанбул на 9 юни 1878 г. от тифус
3 дни преди да навърши 34 години. По-късно тленните му останки са пренесени в родния му град.
В Америка името на Макгахан е забравено твърде бързо след смъртта му. Защо е така обяснява неговият колега и приятел Франк Милет.
Още през 1884 г. той пише: “Цялата му кариера беше подчинена на пълното самоотдаване и жертвоготовност за другите. За българите той даде живота си.
Тази млада нация почита паметта му сред пантеона на най-славните си герои. Тя отдаде заслужена почит на името му.
Отдалеченото поле на изявите му и личната му скромност обясняват защо в Америка той е по-малко известен, отколкото заслужава.”
За огромните му заслуги към българите
името на Макгахан е увековечено завинаги във всички енциклопедии и учебници по история, издавани в България, както и в редица научни изследвания.
Днес Макгахан е почитан в България и забравен в Америка. Неговият биограф, известният американски медиен изследовател Дейл Уокър, директор на Тексас Уестърн Прес в Тексаския университет пише:
„Докато Джанюариъс Макгахан е име, на практика изличено от историческите анали на собствената му страна, то в България, повече от век след смъртта му, то не само се помни, ами се тачи и уважава.
В негова памет се изнасят служби в църквата край прохода Шипка в Централния Балкан, недалеч от мястото, където лично е яздил в челните редици на изтощената Гуркова армия.
В София има улица “Макгахан”, в Пловдив – също
Портретът и бюстът му могат да бъдат открити в музеите на такива отдалечени градчета като Пазарджик и Батак.
Животът му, описан почти като житие на светец, може да се прочете в книгата на П. М. Матеев “Велики благодетели на българския народ”.
България отдава почит към живота и делото на Макгахан както на българска земя, така и в родината му.
На самия гроб на журналиста има мраморен блок с надпис “Макгахан – освободител на България”.
СБЖ
Джанюариъс Алоуишиъс Макгахан е американския журналист от ирландски произход. Той е роден на 12 юни 1844 г. в стара ферма на 6 мили от Ню Лексингтън, Охайо. След смъртта на баща си е принуден от ранна възраст да работи като наемник в тютюневите плантации. В Америка той се труди още като бакалин, чиновник, учител и вестникарски дописник.